Все по-често напоследък чувам родители да казват: „Аз съм приятел на детето си.“ Или: „Искам да бъда негов приятел.“ Всеки път, когато чуя тези думи, разбирам доброто намерение зад тях. Разбирам желанието детето да не се страхува, да споделя, да има доверие, да не крие грешките си. Но въпреки това, такива заявки вътрешно ме тревожат. Защото родителят може да бъде най-близкият човек на детето си, но никога не трябва да се превръща в негов приятел. В последните години сякаш все повече родители се страхуват да бъдат родители. Страхуват се да поставят граници, да кажат „не“, да понесат гнева или разочарованието на детето. Искат да бъдат харесвани, да бъдат модерни, да бъдат „на една вълна“ с него. И неусетно започват да размиват границата между ролята на родителя и ролята на приятеля. А тя е огромна. Едно е да създадеш такава връзка с детето си, че то да знае, че може да дойде при теб с всяка своя болка, страх, грешка или тайна. Да знае, че няма да бъде унизено, че ще бъде чуто и разбрано. Това е истинското доверие.

Едно време на бебетата се даваше топла преварена вода, често с лъжичка захар. Чиста вода се даваше едва след 6 месец, но задължително се даваше. Майките не следваха диаграми, защото не бяха залети с толкова огромни потоци от информация, а следваха собственото си усещане: че сладкото успокоява, че водата пречиства, че детето има нужда не само от храна, а и от нежност и ритуал на близост.

Взаимоотношенията между хората – особено интимните – са едно от най-силните огледала на нашата вътрешна нагласа. Много хора забелязват, че връзките им често следват един и същи сценарий: първоначален ентусиазъм, идеализиране на партньора, нарастващи очаквания и, неизбежно, разочарование. Този повтарящ се модел може да създаде усещането, че „винаги попадам на неподходящите“ или че „никой не може да ме разбере“.

Един от най-често срещаните парадокси в партньорските отношения е, че хората се влюбват в определен човек, а след това посвещават значителна част от съвместния си живот в опити да го променят. Това явление се наблюдава и при двата пола, но в терапевтичната практика често се среща под формата на женското недоволство от поведението на мъжа. Оплакванията обикновено са сходни: той не е достатъчно организиран, не поема инициатива, не изразява чувствата си по желания начин, не се облича подходящо, не общува достатъчно с близките, не планира бъдещето или не демонстрира отговорността, която партньорката очаква от него.

Понякога усещам как обидата идва тихо – не толкова заради самите думи на другия, а заради начина, по който те докосват нещо в мен. Когато ме пренебрегнат, когато ме подценят или ме сравнят, в мен остава горчиво чувство, че това е несправедливо.

Хистрионната личност е характерен стил на поведение, при който човек изглежда изключително емоционален, експресивен и драматичен. Често привлича вниманието с лекота – чрез поведение, външен вид или разкази. Но зад тази сцена обикновено стои дълбока несигурност и постоянен страх от това да не бъде обичан, ако не бъде забелязан.

Понякога човек търси помощ с усещането, че нещо в него е „счупено“.
Че тревожността, болката или объркването са проблем, който трябва да бъде премахнат. А понякога – точно в това, което най-много ни боли, се крие и нашият ресурс.

Представете си, че живеете в малко село преди хиляди години. Внезапно зад дърветата се появява диво животно. В този момент тялото ви няма време за размисъл – то задейства система за оцеляване. Сърцето бие по-бързо, мускулите се стягат, зрението се изостря. Вие сте готови да бягате или да се борите.

Хипохондрията, позната още като хипохондрично разстройство, е психологическо състояние, при което човек е дълбоко убеден, че страда от сериозно заболяване, въпреки отсъствието на реални медицински доказателства. Това състояние може сериозно да влоши качеството на живот, както на самия човек, така и на близките му, и често остава неразбрано или подценено от обществото.