Един от най-често срещаните парадокси в партньорските отношения е, че хората се влюбват в определен човек, а след това посвещават значителна част от съвместния си живот в опити да го променят. Това явление се наблюдава и при двата пола, но в терапевтичната практика често се среща под формата на женското недоволство от поведението на мъжа. Оплакванията обикновено са сходни: той не е достатъчно организиран, не поема инициатива, не изразява чувствата си по желания начин, не се облича подходящо, не общува достатъчно с близките, не планира бъдещето или не демонстрира отговорността, която партньорката очаква от него.
На пръв поглед изглежда, че става дума за реални недостатъци на мъжа, които създават трудности във връзката. Ако разгледаме проблема по-задълбочено обаче, ще открием, че в много случаи източникът на конфликта не е самото поведение на партньора, а различието между неговата ценностна система и тази на жената. Именно тук Позитивната психотерапия на Носрат Песешкиян предлага особено интересен поглед.
Според теорията на Песешкиян всеки човек израства в определена семейна и културна среда, в която усвоява набор от актуални способности. Това са качества и правила, които семейството счита за важни и които постепенно се превръщат в част от личността. В едни семейства високо се ценят дисциплината, редът, точността и самоконтролът. В други по-голяма стойност имат спонтанността, свободата, удоволствието от живота и способността човек да бъде гъвкав спрямо обстоятелствата. Детето не избира тези ценности съзнателно. То ги усвоява чрез наблюдение и идентификация с родителите си и постепенно започва да ги възприема като единствено правилния начин за съществуване.
Когато двама души създадат връзка, те не се срещат само като личности. Срещат се и две различни семейни истории, два различни модела за любов и две различни представи за това как трябва да изглежда един „добър“ партньор. В началото на връзката тези различия често се преживяват като привлекателни. Спонтанният мъж изглежда освежаващо различен от строгите и предвидими хора, които жената е срещала досега. Неговата лекота, чувство за хумор и непринуденост могат да внесат усещане за свобода и жизненост. С течение на времето обаче същите характеристики започват да се възприемат по друг начин. Спонтанността започва да изглежда като безотговорност, спокойствието като липса на амбиция, а независимостта като емоционална дистанция.
Точно в този момент много жени започват постепенно да се преместват от позицията на партньор към позицията на възпитател. Процесът обикновено е несъзнаван и рядко се преживява като стремеж към контрол. Напротив, повечето жени описват поведението си като грижа. Те вярват, че помагат на партньора си да стане по-добра версия на себе си, да реализира потенциала си или да избегне грешки, които според тях са очевидни. Колкото повече се засилва тази тенденция обаче, толкова повече отношенията започват да наподобяват отношения между родител и дете.
От гледна точка на Позитивната психотерапия това явление често има корени в семейния ромб и по-специално във взаимоотношенията, които жената е наблюдавала между своите родители. Много жени са израснали с модел на майка, която носи основната отговорност за функционирането на семейството. Тя организира ежедневието, следи за правилата, грижи се за емоционалния климат в дома и компенсира слабостите на останалите членове на семейството. Детето несъзнателно свързва любовта с грижата, а грижата постепенно започва да се смесва с контрола. Когато по-късно влезе в партньорски отношения, жената възпроизвежда познатия модел, без да осъзнава, че партньорът ѝ не е дете, което се нуждае от възпитание, а възрастен човек със собствена система от ценности и избори.
Интересното е, че много жени едновременно желаят до себе си силен, самостоятелен и уверен мъж, но несъзнателно започват да ограничават пространството, в което тези качества могат да се проявят. Когато непрекъснато се дават указания, когато всяко решение се проверява и всяка грешка се коригира, другият постепенно престава да поема инициатива. Това не е защото е неспособен, а защото връзката започва да функционира по модел, в който единият мисли, а другият следва. В подобна динамика жената постепенно започва да се чувства претоварена и самотна, докато мъжът се чувства недостатъчно добър и постоянно оценяван.
В терапевтичната практика често се наблюдава един любопитен феномен. Жената се оплаква, че партньорът ѝ не е достатъчно мъж, но когато се проследи ежедневното взаимодействие между тях, се оказва, че тя е заела почти изцяло майчината позиция. Тя напомня, организира, контролира, предупреждава, проверява и коригира. В такава система мъжът трудно може да остане в ролята на равнопоставен партньор. Отношенията постепенно губят еротичното напрежение и започват да се основават на задължения, оценки и взаимни разочарования.
Позитивната психотерапия не разглежда този процес като вина на единия или другия партньор. Тя го разбира като конфликт между различни способности и ценности, които всеки носи от собствената си семейна история. Затова и решението не е в това единият да победи или да наложи своите правила над другия. Решението започва с осъзнаването, че любовта и промяната не са едно и също нещо. Да обичаш някого не означава непрекъснато да го моделираш според собствените си представи за правилно и неправилно. Напротив, зрелите отношения изискват способността да приемем, че другият има право да бъде различен, без това автоматично да означава, че е грешен.
Може би именно тук се крие един от най-трудните уроци в партньорството. Въпросът не е дали можем да променим човека до себе си. Въпросът е защо изпитваме толкова силна необходимост да го правим. Защото много често зад желанието да поправим партньора стои не неговият недостатък, а наш собствен страх – страх от несигурност, от загуба на контрол, от отхвърляне или от повторение на стари семейни сценарии. И когато успеем да разпознаем тези страхове, отношенията престават да бъдат поле за превъзпитание и постепенно се превръщат в пространство за истинска среща между двама възрастни души.
